Новини

Рано, рано на небето се спряло

eдно мъничко облаче бяло.

Стояло то и гледало към Земята,

надолу към земята  на чудесата.

Чудело се милото, клетото защо никой

с него не иска да говори в този покой.

Всички към Слънчо ръчички  протягали,

рисунки рисували и му ги посвещавали.

Заплакало милото, заплакало клетото.

Тъжно, отчаяно нищо не забелязало то.

А от сълзите му цветята по-красиви ставали,

животинките всички жадни не оставали.

Но…нали облачето било горе в небето

Слънчо минал и го осветил в лицето.

Спрял се Слънчо и го заговорил звънко,

а усмивката му озарила облачето тъжно.

– Чуй ме, облаче, и помисли добре

искам с теб приятели да сме в това небе!

Искам аз да ти помогна и да бъде лесно!

– Как? –промълвило облачето ! Кажи ми честно!

– Как ли, ей сега ще ти разкажа: „Аз ще се люлея

ще вървя по пътя си, ще грея, както си умея,

Ти ще пръскаш капчиците росни, както само ти умееш

Смело ще ме следваш и прохладата ще сееш.

И какво се случило там горе на небето?

Слънчо греел, облачето с ръка на сърцето

пръскало капчици свои сълзички от радост,

а в сълзите  му  греело чудото с благост!

Изведнъж  всички долу от  Земята  на  цветята

към  него и  към Слънцето погледнали – като към братя.

Защо ли? – ще се зачудите всички на нашата приказка чудна.

Ще ви отговоря, дечица, с посланието и с поуката будна:

От добрината на Слънцето и от невинността на Облачето бяло,

от приятелството тяхно се родила най-красивата пътечка цяла –

пътечка на позната на света – Дъгата!

От  тогава и до края на света Дъгата си остава свята!

Тъй по братски Облаче и Слънце изгонили тъгата!

На небето щом Дъга се появи, аз благодаря за добрината.