Рано, рано на небето се спряло
eдно мъничко облаче бяло.
Стояло то и гледало към Земята,
надолу към земята на чудесата.
Чудело се милото, клетото защо никой
с него не иска да говори в този покой.
Всички към Слънчо ръчички протягали,
рисунки рисували и му ги посвещавали.
Заплакало милото, заплакало клетото.
Тъжно, отчаяно нищо не забелязало то.
А от сълзите му цветята по-красиви ставали,
животинките всички жадни не оставали.
Но…нали облачето било горе в небето
Слънчо минал и го осветил в лицето.
Спрял се Слънчо и го заговорил звънко,
а усмивката му озарила облачето тъжно.
– Чуй ме, облаче, и помисли добре
искам с теб приятели да сме в това небе!
Искам аз да ти помогна и да бъде лесно!
– Как? –промълвило облачето ! Кажи ми честно!
– Как ли, ей сега ще ти разкажа: „Аз ще се люлея
ще вървя по пътя си, ще грея, както си умея,
Ти ще пръскаш капчиците росни, както само ти умееш
Смело ще ме следваш и прохладата ще сееш.
И какво се случило там горе на небето?
Слънчо греел, облачето с ръка на сърцето
пръскало капчици свои сълзички от радост,
а в сълзите му греело чудото с благост!
Изведнъж всички долу от Земята на цветята
към него и към Слънцето погледнали – като към братя.
Защо ли? – ще се зачудите всички на нашата приказка чудна.
Ще ви отговоря, дечица, с посланието и с поуката будна:
От добрината на Слънцето и от невинността на Облачето бяло,
от приятелството тяхно се родила най-красивата пътечка цяла –
пътечка на позната на света – Дъгата!
От тогава и до края на света Дъгата си остава свята!
Тъй по братски Облаче и Слънце изгонили тъгата!
На небето щом Дъга се появи, аз благодаря за добрината.